Изявлението за отказ от наследство не трябва да бъде нотариално заверено, законът изисква само писмена форма. Това постанови Върховният касационен съд (ВКС), след като установи, че по въпроса няма негова практика, а две съдилища са отхвърлили заявлението на жена да се откаже от наследството на баща си.

Тя живее в САЩ и е упълномощила адвокат в България да подаде заявление, че тя се отказва от наследството на починалия си през 2020 г. баща. Адвокатът подал документа, заедно с пълномощно от клиентката си, акта за смърт на баща ѝ, удостоверение за наследници и бележка за платена държавна такса.

Защо районният и градският съд не уважиха отказа от наследство

Софийският районен съд (СРС) обаче му указал да представи заявление/декларация за отказ от наследство с нотариална заверка на подписа. В срок адвокатът представил пълномощно от жената, което било нотариално заверено в Генералното консулство на България в Лос Анджелис, с което тя го упълномощава да я представлява пред съда в производството по отказ от наследството на баща ѝ, като подаде заявление за отказ от наследство и получи удостоверение за вписването на отказа в особената книга на съда.

СРС оставил искането без уважение, защото „въпреки дадената възможност молителката не е представила декларация за отказ от наследство с нотариална заверка на подписа, предвид което не може да се направи категоричен извод за волята на ѝ да се откаже от наследството“, което би могло да включва и собственост върху недвижими имоти.

Софийският градски съд (СГС) потвърдил определението му. Втората инстанция приела, че отказът на жената от наследство не може да породи правно действие, защото подписът под заявлението за него не е неин, а на адвоката ѝ. Според СГС, когато подписът не се полага пред съда, е необходимо да бъде нотариално заверен.

В определението си градският съд се позовава на чл. 51 ЗН, че е необходимо наследникът изрично, безусловно и лично да заяви дали ще приеме, или ще се откаже от наследството. И сочи, че в случая липсва подписана лично от молителя пред съда или нотариално заверена декларация. „Такава не може да бъде извлечена и от пълномощното с нотариална заверка, тъй като съгласно чл. 84, ал. 1, т. 1 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност българските консулски длъжностни лица в чужбина могат да удостоверяват датата, съдържанието и подписите на частни документи, които не подлежат на вписване, какъвто настоящият случай не е“, твърди СГС.

Изправени пред казуса, върховните съдии Камелия Маринова (председател на състава и докладчик по делото), Веселка Марева и Емилия Донкова установяват, че ВКС няма практика по въпроса задължително ли е лично подписано и нотариално заверено заявление на молителя, отправено до съда, в производството по вписване на отказ от наследство и дали има значение какво имущество се включва в наследството. Затова се заемат да му отговорят и да дадат подробни разяснения.

Разясненията и указанията на ВКС

„Нормата на чл. 49, ал. 1 ЗН, към която препраща чл. 52 ЗН, предвижда, че отказът от наследство се извършва с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството и вписване в особената за това книга. Законът не предвижда използване на конкретен, одобрен формуляр на заявлението, с оглед на което и предвид нормата на чл. 531, ал. 1 ГПК следва, че за сезирането на компетентния районен съд в охранителното производство е достатъчно всяко писмено изявление, в което достатъчно ясно е обективирана волята на призован към наследяване да се откаже от наследството на конкретен наследодател. Доколкото правото да се приеме или да се извърши отказ от наследство от лице, което е призовано да наследи, е строго лично, то следва, че сезиращото съда заявление следва да е подписано лично от заявителя или от негов пълномощник, упълномощен изрично за това, обяснява ВКС.

И сочи, че волеизявлението може да се съдържа в сезиращото съда заявление или в друг, приложен към него документ, изходящ от призования към наследяване. „Когато в конкретно уредена хипотеза законът въвежда изискване за форма на волеизявление, то правните субекти дължат спазване именно на тази форма и ако формата е спазена, съдът е длъжен да зачете волеизявлението. Следователно волеизявлението на призован към наследяване за отказ от наследство следва да бъде обективирано в изходящ от него писмен документ и за съда липсва законово основание да изисква обективиране на волеизявлението в по-тежка форма, а именно с нотариална заверка на подписа, категорични са върховните съдии.

В определението си те специално отграничават отказа от наследство от волеизявлението за отказ от право на собственост, за което Законът за собствеността (чл. 100) изисква нотариална заверка на подписа.

„…призованият към наследяване става наследник и придобива прехвърлимите права, задължения и фактическото състояние владение, включени в наследството, едва с приемането му по реда на чл. 49, ал. 1 или ал. 2 ЗН, поради което и само ако е приел наследството може да извърши отказ на наследено право на собственост по чл. 100 ЗС. Отказалият се от наследството не е наследник и не придобива имуществените права и задължения на наследодателя и именно затова частта му преминава към другите наследници (чл. 53 ЗН), ако те приемат наследството. До вписване на отказа от наследство в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН частта, припадаща се на призования към наследяване, съставлява незаето (вакантно) наследство, като включените в него имуществени права и задължения няма носител, поради което от една страна законът е уредил производството по чл. 51 ЗН, целящо да изясни кои са наследниците (т.е. кои от призованите към наследяване приемат наследството), а от друга страна – фигурата „управител на наследство“ в чл. 59 ЗН за частта на тези лица, които са призовани към наследяване, но не е ясно дали ще станат наследници чрез приемането му“, обяснява ВКС.

И заключава, че отказът от наследство не съставлява отказ от право на собственост, тъй като наследствените права не са преминали в патримонуима на призования към наследяване. „Затова без правно значение е дали в наследството се включват и вещни права върху недвижими имоти, тъй като това не може да обоснове приложение на формата на волеизявлението по чл. 100 ЗС“, заявяват върховните съдии.

След тези разяснения, те стигат до извода, че са спазени всички изисквания за вписване на отказа от наследство на жената – волеизявлението ѝ за това е в писмена форма и е без значение, че в пълномощното за адвоката ѝ, тъй като той инициира производството от нейно име.

Затова ВКС разпорежда на районния съд да впише отказа от наследство в специалната книга.